Necròpolis "Cristóbal Colón"

Усмихнах се безрадостно и поклатих глава, сякаш на себе си, изваждайки дървеният жезъл, с който онзи ангел ме беше наръгал в рамото. Раната все още си стоеше, но не чувствах болка - тя отшумя почти веднага, след като извадих пръчката. Щеше да зарастне един Господ знае кога. А като стана въпрос за Господ... Каква изобретателност от негова страна да нарече божественото си творение Луцифер и каква липса на набито око за детайлите. Ако не го беше създал с такава извънземна гордост, сега нямаше да се налага да крада Жезъла от една разярена вещица, която сигурно беше обявила награда за главата ми (спокойно можеше да се нареди на опашката в края, зад всички ангели, демони и други твари...), нямаше да се налага да се опитвам да убия Дявола. Дявола...

- Неимоверно ще ме улесниш, ако просто умреш - казах й. След това с една мисъл накарах земята около Луцифер да се пропука. От пукнатините започна да струи светлина, в чието сияние затанцуваха странни символи. Те не можеха да стоят на едно място и плуваха нагоре-надолу в светлината, която идваше от пропукания в земята кръг, заключващ в центъра си Луцифер и надгробния камък, върху който седеше. - Мисля, че не е нужно да казвам, че съпротивата е излишна. Няма начин да излезеш от този кръг... освен ако не искаш да те пратя... хм... по дяволите.

Усмихнах се леко. Какво изобретение само... С помощта на този жезъл можех да направя всичко. Е, почти всичко. Неговата главна опция беше да материализира мислите на този, в чиито ръце се намира. Което беше много удобно за мен в този случай. След секунда продължих:

- Ще ти предложа честна сделка. Ти се оттегляш от войната, а аз ти давам... каквото желаеш. Капиш?

Добре. Това беше глупаво, тя имаше право. Наистина безмислено... Но аз нямах намерение да се отказвам, както винаги, когато се налагаше. Не успях да притисна дявола натясно, но все още водех с една точка, държах в ръцете си добри карти и просто трябваше да ги изиграя правилно, за да спечеля. Беше далеч по-лесно да възприемам ставащото просто като една игра... от която зависят не малко животи, довърши тънко гласче в главата ми. Аз го сграбчих и набутах в устата му памук. Да си мълчи! Трябваше да мисля трезво.

- О, аз не съм като другите – казах на Луцифер. – Чувала ли си за израза „да надхитриш дявола”?... Предполагам, никога не си го разглеждала с буквалното му значение. Уверявам те, че такова има.

Бръкнах в джоба си и пръстите ми напипаха големият древноегипетски пръстен, който с големи усилия бях задигнала от един музей в Египет. Доколкото пишеше там, той е принадлежал на Рамзес II, но аз знаех истината, а именно – че той беше доста мощно оръжие, единственото по рода си, което можеше да даде на когото и да е такава сила, че дори способностите на Жезълът-материализатор на мисли бледнееха пред този пръстен. Невъзмутимо го сложих на безименния си пръст, без да се трогвам от самоувереното натрапчиво присъствие на Луцифер, което насищаше атмосферата. Бях предположила, че може да ми приложи някакъв трик и да ми отнеме пръстена, затова и се бях застраховала – бях направила заклинание, което действаше като отрова за същества като това пред мен. Ако дори се опиташе да го докосне, щеше да се случи нещо от сорта на „изсъхване на ръцете” в преносен смисъл.

- Сега – започнах отново аз със усмивка. Едно грешно движение от страна на Луцифер и щях да го му направя екзорсизъм; но такъв, та да се чуди откъде му е дошло. – Все още ли не си в настроение за преговори?

Аз също се усмихнах лукаво.

- А казах ли ти, че съм прекалено изобретателна, за да се откажа?

Не почаках отговора. Вдигнах ръка и за части от половинката на секундата пръстенът отново беше в ръката ми. Хубаво. Получи се. През главата ми премина въпроса „Ами ако не се бе получило?”, но аз бързо го изпъдих. Нямаше „ако”. Малкият ми експеримент се бе оказал успешен и точка. Преметнах дявола. Тъч даун иии... 0:1 за мен. Бях се запасила с цяла чанта предмети, които бяха малко или много като кутии за способности – всеки правеше различно нещо и дори да не бяха толкова мощни, колкото бяха дарбите на ангелите и демоните, пак беше по-добре от нищо. Не, че без тях щях да се чувствам безполезна (каквато определено щях да бъда) без тях, но те ми бяха повече от полезни.

Направих няколко бавни крачки встрани, обикаляйки около Дявола.

- Като унищожа тялото ти – избягай. Пак ще те намеря. Като унищожа и другото ти тяло – избягай. Скрий се в Ада. Но като сляза та, и избия всичките ти сополиви поданици, пак ли ще избягаш? – подсмихнах се. – Била съм в Ада и от там ме изхвърлиха, защото бях прекалено лоша... но ти знаеш това. Мислиш ли, че ме е страх от теб? Каквото и да ми направиш, а ти можеш да ми направиш много неща, няма да е достатъчно. Ще те търся навсякъде, по всяко време, завинаги. – погледнах я. – Това е доста дълго време, знаеш. А аз не спя, не се храня и не се изморявам.

След това протегнах напред ръка и започнах бавно да свивам пръстите си, като мислено прилагах върху Луцифер един от най-силните ритуали за екзорсизъм. Обикновеният ритуал нямаше да се справи с толкова мощен демон като него, затова бях изнамерила един от най-силните и стари ритуали, който обикновено изтощава до краен предел този, който извършва екзорсизъм, но в този случай това беше меко казано невъзможно.